През последните години сякаш се появи една нова мода — всичко, свързано с децата, трябва да е забавно. Ученето трябва да е игра. Училището — интересно. Ако не е, значи нещо не е наред. Гледаме курсове, школи, занимания — всички обещават едно и също: да е лесно, приятно и най-вече забавно за детето.
Истината обаче е малко по-различна. Или поне животът е.
Да, хубаво е детето да учи с интерес. Да, играта е естествен начин за учене, особено в ранна възраст. Но има и друга страна, за която все по-рядко говорим — умението да полагаш усилие. Да правиш нещо, което не ти е лесно. Което не те забавлява веднага. Което изисква търпение, постоянство и… да си признаем, понякога просто инат.
И точно това е умението, което ще им трябва най-много
Животът не е подредена занималня
Колкото и да ни се иска, светът навън не е построен така, че всичко да е адаптирано към предпочитанията ни. Няма кой да ни забавлява, когато трябва да завършим проект, да преговаряме, да водим труден разговор или просто да свършим рутинната, но нужна работа. И ако детето е свикнало, че трябва да му е приятно и интересно, за да се захване с нещо, рано или късно ще се сблъска с разочарование… или ще избяга от усилието.
А истината е проста — успехите идват след усилие. Увереността идва след усилие. Умението да не се отказваш — също. И точно затова е толкова важно още от малки да ги учим да не се отказват, когато стане трудно.
В крайна сметка, ние не ги подготвяме само за утрешния тест или за училищното състезание. Подготвяме ги за живота — а животът, знаем добре, не винаги е удобен, лесен и приятен.
Не е нужно всичко да е приятно — и това е напълно здравословно
Няма нищо страшно в това детето да скучае понякога. Няма нищо лошо да му е трудно. Това не значи, че сме лоши родители или че училището е провал. Напротив — именно през тези моменти се изгражда вътрешната му устойчивост. Именно тогава то учи, че не е нужно всичко да му носи моментално удоволствие, за да има смисъл.
Да, естествено е да искаме да ги мотивираме, да направим ученето по-интересно, когато можем. Но нека не изпадаме в другата крайност — че ако нещо не е забавно, значи не е за тях.
Нека не се страхуваме да им кажем: „Знам, че ти е трудно, но това е част от пътя.“ Защото точно тогава им помагаме да изградят онази вътрешна сила, която ще ги държи изправени, когато нещата станат сложни. А те рано или късно ще станат.
Усилието не е наказание, а инвестиция в характера
Някъде по пътя май забравихме, че усилието не е наказание. Не е мъчение. То е естествена част от израстването и развитието. Все едно да очакваме мускулите да пораснат без натоварване. Или да станеш добър в нещо, без да си минал през поне няколко фрустрации и трудности.
Точно така е и с децата. Когато им даваме възможност да преживеят трудност, без да се намесваме веднага, когато ги учим да опитват отново и да не се отказват, ние всъщност им даваме нещо много по-голямо от временен комфорт — даваме им вяра в собствените сили.
Защото детето, което е успяло да премине през трудност, после гледа на себе си по различен начин. То знае, че може. Че не се отказва лесно. Че дори когато нещо не му е приятно или лесно, може да го довърши.
Да ги научим да се гордеят със себе си, не само да се забавляват
Има една особена радост, която идва, когато се справиш с нещо трудно. Тя не прилича на смях по време на игра. Тя е тиха, вътрешна, носи увереност. И тя не идва, ако не си минал през усилието.
Затова нека не се притесняваме, когато на детето му е скучно, трудно или когато нещо не му е особено приятно. Вместо това, нека го научим да не се отказва. Да знае, че точно в тези моменти става по-силно. И че животът невинаги е удобен — но винаги е поносим, ако си изградил вътрешна опора.
Това е може би най-големият подарък, който можем да им оставим. Не всичко да им е забавно, а да знаят, че могат — дори когато е трудно.
Цветелина Ненова – психолог и психотерапевт
